Начало Начало

Изоставеният свят

Песимизмът и оптимизмът на Томас Елиът. Поезия за една една фото изложба.

 Изоставеният свят Томас Стърн Елиът е необикновен поет. Неговото творчество е истински пример за модернизъм и в същото време посланията му се родеят с тези на средновековните автори като Данте или Джон Дън. Носител на Нобелова награда за литература, автор на блестяща есеистика, Елиът се обръща към християнството за да полемизира модерното. Разгръщайки чудесния превод на Владимир Свинтила, четем думите на преводача: “Творчеството на Томас Стърн Елиът е пропито с песимизъм.”... Това ли е простият отговор на нашите питания? Напротив, песимизмът на Елиът ни заблуждава, редиците от безнадеждност всъщност подкрепят неговия оптимизъм, криещ се “между редовете”. Може да се каже, че ключът към песимизма на Елиът е християнската есхаталогия. Както казва един руски автор, християнството е едва ли не единственият мироглед в света, който е убеден в неизбежността на собственото си историческо поражение. Но този поглед към края е съчетан с една надежда, неразделна от вярата и любовта от прочутата евангелска триада. Песимизмът на изобличението поетът редува с оптимизма на своята “проповядваща” строфа. У Елиът четем:

“Когато Чужденецът каже: “Какъв е смисълът на този град? Защо сте струпани така, защото се обичате ли?” Какво ще отговорите? Живеем всички заедно, за да печелиме пари един от друг” или “това е общност”. И Чужденецът ще си тръгне да се върне във пустинята.” Риториката на поета е последвана от умението му да обобщава своите послания в почти философски изказ: “Душата на човека трябва да се ускори за творчество. От камъка без форма, когато някой скулптор се обедини със камъка, се раждат вечно нови форми на живот, те идват от душата на човека, обединена със духа на камъка...” Или: “Ще ви покажа аз сега нещата, дето са били направени отдавна, за да ви насърча. Правете волята си съвършено. И нека ви покажа трудове на скромния човек.”

Поезията на Томас Елиът е изпъстрена със скрити цитати от християнските текстове, внушенията на автора звучат почти като пророчества. Не една негова творба е пропита от мистицизъм, вдъхновен, както от личен опит, така и от досега с християнската литература и философия:

“...И човекът без Бог е семе на вятъра: и се носи насам и натам, без да намери място да се спре, да поникне.”

Както често се казва, поезията е умението на човека чрез словото да изразява по прекрасен начин своите чувства. Разбира се тази дефиниция не успява да обобщи всичките форми на “прекрасното слово”. Новият поетичен стил и език на Томас Елиът повлиява на такива имена като гъркът Сеферис, а често снабдените с коментар текстове превръщат четенето им в същинско пътуване през различни културни пространства.

Стиховете на Елиът, движещи се между модерната словесна провокация и формите на християнската проповед бяха обект на вдъхновение от страна на група млади фотографи, сред които бях и аз. Винаги ме е вълнувало отношението между словото и образа. От около десетина години се занимавах с творческо писане, а от пет - и с художествена фотография. Често съм бил изкушаван да съчетавам стихотворението със снимка, или фото изображението с допълнителен поетичен текст, което както се оказа дава два различни творчески резултата. Едва ли би могло да се постигне обективно единство във въздействието на двете съчетани форми – слово и образ. Най-близкият по същество пример, мисля е православната икона или живопис, при която образът задължително е съпътстван от текст или надпис, като идеята се представя в тяхното общо звучене.

Фотографското изображение лишено от думи се превръща в потенциален eidwlon, привиден, лъжлив образ, “идол”, но подкрепено от тяхната конкретност то става eikwn, истински образ, “икона” вярно изображение на своя архетип. Чистият образ който се възприема непосредствено позволява всяко едно свободно тълкувание, така че неговия логос даден му от автора бива застрашен от изопачаване, от деформиране. Абстракцията на светлината от фаровете нощем в снимката може да бъде тълкувана като някакъв “полтъргайст”, но всъщност това са душите на двамата влюбени, ще настоява автора. Сенките на играещите на скалите деца ще бъдат оприличени на някакви шамански ритуали, но въпреки тази илюзия те ще продължат играта си в картината... Нека образите живеят своята истинска идея чрез словото. Образът и словото, словото и образът, заедно въздействащи, обединени от една идея.

Днес наблюдаваме рязка промяна в културата, в сферата на традиционната философия и изкуство. Вдъхновени от Елиът си задавахме множество въпроси относно това, което модерният/или постмодерен/свят изоставя или ще изостави, променяйки с главозамайваща бързина своите ценности и приоритети. Какво от днес ще бъде забравено, обявено за сантименталност, или поставено като музеен експонат. Такива ценности като семейството, църквата, нацията, дори самата личност са подложени на изпитание. “Времето рушител е и време съхранител...”

Стремежът, чрез фотографския образ, съчетан от кратък текст или стих да се постигне по-богато и експресивно внушение за първи път доби яснота. Това беше нашата трета по ред изложба и носеше заглавието “Изоставеният свят”. Разбира се, нашето послание се криеше в плътта от образи и текстове и в никакъв случай нямахме за цел да провокираме някаква “нарочена” дискусия. По-скоро изложбата беше обърната към вътрешния свят от символи и метафори на личното, духовното, естественото, човечното...

“Това не са образи, които шокират, не са екстериори и лица, стряскащи с необичайност и ефектни причудливости. Напротив – използват се образи именно от застрашената реалност на близкото, познатото, привичното, но изведени като знаци и втъкани в контекста на тази точно идеология, вече сменят функцията си на елементи от моя обикновен ден“ – бяха думите на нашия приятел Ирина Кузидова, докторант на БАН по средновековна българска литература, която откри изложбата. Това бяха на пръв поглед образите съчетани със стихове, както цитати, така и авторски, които се бяха превърнали в неделима част от въздействието на изложбата. Поставената идея беше свободно тълкувана от осмината автори, като редицата от снимки в началото и края на експозицията беше съпроводена от неизбежния текст на Елиът: “Къде е живота, който изгубихме, като живяхме? Къде е мъдростта, която изгубихме в знанието? Къде е и знанието, което изгубихме в осведомяването?”

Изхождайки от критиката на Елиът спрямо съвременната му цивилизация с нейното присъщо отчуждение, нихилизъм и порочност, ние се опитахме да дадем своите алтернативи от образи.

“Живеем в огън, в огън мрем. Свободни сме да изберем.”

Всъщност бих казал, че се получи една наистина единна и пълнокръвна фото изложба и ето, за разлика от лаконичните по правило заглавия, под тези фотографии стояха стихове.

“Недейте да сте любопитни за отношението между Злото и Доброто, не се мъчете да броите и на бъдещите времена вълните, доволствайте от светлината, достатъчна да крачите, да търсите опора за краката.”

“Ето го моя/нашия Изоставен свят, - бяха думите на Ирина, - но той не е само това, не е само това, и моля Ви, не бързайте да го формулирате. Зад него има обща памет, общи идеи, общи спорове и сънища, общи преживявания, обща религия, които не могат да бъдат артикулирани. Това е само част от нашите проекции в образи в търсене на Изоставеният свят.”

текст: Пенко Скумов

Ето тук и самите снимки.