Начало Начало

Прозорци от мълчание

Прозорци от мълчание Буквалната интерпретация на името на настоящата изложба би могла да бъде безгласното откровение на визията и в този смисъл фотографиите като занемяване, но занемяване с рефлексия.

Mълчанието

Занемяване, което може да се разбира в линията на популярната витгенщайнова мисъл: "За което не може да се говори, за него трябва да се мълчи".

Или мълчанието като език на съкровеното.

Прозорците

Между място - топиката на душата - и посока - вглеждането към, но преди всичко: граници и пропускливост, отваряне и затваряне, знаци на предела, бариери или прагове на достъп.

Или през Октавио Пас - прозорецът е част от интериора на душата:

Прозореца отварям който гледа към никъде. Прозорецът отварящ се навътре в нас Там вятърът издига леки и внезапни колони от завихрен прах. … Те сега в пространство друго се отварят Казват не това което казваме все друго нещо друго нещо вечно същото…

"Думи под формата на прахов вихър" (из Завръщане, 1969-1975, прев. Рада Панчовска)

Тогава - прозорците от мълчание e открехването към vita conteplativa или животът, отдаден на размишлението и съзерцанието.

И пак: казват не това което казваме все нещо друго нещо вечно същото.

другото и същото на Наос-фотографи-и-те:

Същото:

прозорецът-олтарни двери - Милован Колев, Милен Бонев, Владимир Кръстев, Димитър Граматиков - поради знаците на религиозността: църкви, кръстове, камбани, храмов интериор, и подчертано: мултиплицирането на духа при Милован - през образи - човешки, иконични и на Светото писание.

прозорецът-природа - (Жасмина Кушалиева и В. Кръстев). В някакъв смисъл това е голямото оттегляне от света. Слънчогледите (тук - точното име на снимката; В. Кръстев) или дървото над реката (В. Кръстев) или силуета в парка (Ж. Кушалиева) мълчат над глъбината на отдръпването.

прозорецът-тяло - или по-скоро исихията на тялото. Лица и ръце (все значещи синекдохи на соматичното) в снимките на Ж. Кушалиева - името на снимките с Пенко и Веси. Мирът на душите е почти епидермален, сетивен, допирен и тъкмо поради постигането и завършеността си - безгласен. Другата гледна точка - отвъдностяването на образа у М. Колев. Сънуването, Словото (Библията), съзерцаването превръщат материята в прозирност и светлина или това което би дошло като инверсия на библейското "и словото стана плът".

"тишината на пространството" (и тук не мълчание, а тишина!) особено отчетлива при Д. Граматиков (Домът), В. Кръстев (реката), М. Бонев.Тишината не е просто част от снимката, тя е превърната в нейна идеология. Обектите сякаш са оцелостени през онази митологична тишина, предшествала Сътворението и обещана за края на времената. Тишина, с която душите на образите са дарени при възцаряването на Бога в тях.

прозорецът-сезам - или магията на малките неща в сезам-а на camera obscura. Малките неща искат нарастващи пространства, многобройни измерения и игри на перспективите, за да поддържат своя непрекъснат семиозис.

Другото

отказът от "маринизма" - неочакван: и поради доминирането на морската тема в предишната фотоизложба, и поради гео-биографията на експозицията - излагането в крайморски град неизбежно задава подобен "хоризонт на очакване";

хомогенност на микроравнище - почти всички наосци удържат снимките си в собствен, ясно изразен, тематичен и технически контур;

експерименталност в представянето - ако ползваме жаргона на старите гърци - другото в тази фотоизложба е тръгнало и от техне-то, за да достигне ейдоса: гумбихромат-фотография на Д. Граматиков, серийните паната на Ж. Кушалиева, наслагването на образи у М. Колев, жестът на приканване (диапозитивите и лупата па В. и П. Скумови). При Скумови усъмняването в ефективността на стандартното представяне на снимките е изразено чрез хипертрофията на вторачването; прозорецът е взирането, ситуацията, не само обекта; зрението се раздвоява между чистото гледане и съзнанието за рамка и навигацията на погледа. Нарочното минимализиране, подхранило напрягането на окото, ражда оптическото съзнание: обособяване и приближаване към малкото, изгубено в напластените пространства. Лупата като въпросителна и като re-visio в неговата етимология, т.е. повторно виждане-вглеждане.

Образът и неговия ейдос не са единствено в експоната, те са в авантюрата на съзирането, в пътуването на отделния поглед към тях. Защото експонатите

казват не това което казваме все нещо друго нещо вечно същото

текст: Ирина Кузидова

Ето тук и самите снимки.