Начало Начало

Седем етюда върху отминалото време

Седем етюда върху отминалото време Първото, което ми дойде наум, когато чух темата, обединила `етюдите` на наосците, е че те търсят себе си в ретроспектива. Една от изложбите им носеше името Изоставеният свят [2002], тази [2004] се е замислила над отминалото време, предишната мълчаливо се взираше през прозорците [Прозорци от мълчание, 2003]...

Ясно е, че всяко изкуство проектира своите алтернативни светове, които или разказват за неудовлетвореността, отказа и бягството от настоящия свят, или просто настояват, че това тук и сега, каквото и да е то, просто не стига. Наосците като че ли търсят тази алтернатива по одисеевски, със завръщане, което е дълго и изпитателно, и в което напредването става с постоянно обръщане назад. Итаката на настоящата изложба си е съвсем изчистена философска категория – времето, при това представена в една класическа перспектива – на завръщането и/или на спомнянето. Рискът на тези носталгични в своята чувствителност теми е те да се плъзнат само по инфантилната сантименталност около възкресяването на детството и леко позьорския героизъм на мъченичеството в пошлото настояще. Предизвикателството и усилието е в интимното, в съкровеното изграждане, в частните идеологии на отделните ретроутопични проекти.

Времето на Владимир Кръстев не носи следите на биография. То представя по-скоро архетипни сцени от постигнато в пълнота време, което навсякъде е феминизирано. Това са картини, които не отвеждат в далечното минало, в личните спомени, в архивите на младостта, а разкриват – между параклиса, природата и чувствеността на тялото – целостта и хармонията на някакво моментно състояние. Това е времето на Одисей, който, завръщайки се, съчинява красотата на своята Пенелопа. Сцените на нейното щастие чертаят архитектурата на неговата ретроутопия.

Завръщането на Милован Колев е като пътешествие с равносметки и в този размисъл се усеща една ясно разчленима етапност. Тя вероятно е подсказана от смислово навързания текст в заглавията, който разкрива всяка отделна снимка като последователна част от една човешка история. За разлика от Вл. Кръстев, тук връщането е предшествано от изгубване, а намирането е откриване в православието. Последната снимка, Забравената следата, с уникалният синкретизъм на небесното и почти морското – като че ли споделя в своята завихреност на пътя едновременно за смътната, неартикулируема среда на отминалото време и за неизговоримото съвършенство на Бога. Ретроутопията на Милован е милостта в лоното Господне.

Двуделността сякаш е отличителното в тазгодишното представяне на Димитър Граматиков. Две снимки, които вътре в себе си се саморазпадат на два свята. Двуизмерността на пространството изпъква и в контраста между едър план и периферия с фокусирането на неодушевеността (купчината сол, каросерията) и мержелеенето – къде по-отчетливо, къде по-слабо – на човешки силуети. Световете на тези снимки не са еднозначни. Тук няма точно бягство, нито раздяла от окултуреното пространство, няма напрягане между човешко и нечовешко, защото евангелизираната сол (сиреч апостолите) съхранява християнската добродетел между човеците. Ретроутопията на Димитър е в съвместяването на световете, в диалога на човека и неговата околност.

Ако съществува напрежение на пространствата, то е откроено във фотомонтажите на новия участник в група "Наос"– Владислав Попов (Авел). Неговите снимки срещат първичното с технологичното, необработеното с вторичността. Простотата на дланите, наивизмът на вратата, стълбата, дъските се сблъскват с филмовата лента, с печатните букви, изобщо с белезите на цивилизация, белязана от медията. В тази почти брутална дарк-естетика няма спокойствие и примирие – отминалното и настоящето време не си коекзистират хармонично. Ретроутопията на Авел е в жеста на радикалността.

Жасмина Кушалиева търси своето отминало време в статиката на изоставените, на замиращите пространства. Лодките са изкорубени, прозорецът е счупен, старостта на дъските в репетиционната зала надделява над движението на краката, самотата на дървото подчертава пустошта на пейзажа. Пространствата поглъщат динамиката, подчиняват я на своето забавено време, потапят я в съзерцателната си тишина. Ретроутопията на Жасмина е покоят на мястото, независимо дали то е море, хълм или стая. Пространството е притча за трансцендентността и необятността на човешкото и природното действие.

Експонатите на Пенко Скумов условно се поделят в две трилогии: една етическа и една естетска. Първата разполага света между жената, детето и Бога, като ги разкрива по-скоро в безвремието на етическите ценности. Тези образи притежават свое си, относително време и измерват себе си с хронологии, които нямат общо с универсалното време. Втората трилогия представя жеста на автентичното спомняне, защото образите са изложени между корици на книжно тяло. То носи идеята на книгата, в която са разказани истории и случки. Освен това съдържа старината на ръкописа и неговата несъмнена дистанция от сегашността, от момента на отварянето му. Подобно на хербарий или на албум за снимки изтъква обекта като експонат, като уникален предмет на показ, като есенция на някакво далечно и невъзвратимо минало. При това изложена с ювелирността на фрагмента (мидичката, ухото), с ажура на дантелите (в листото или в терличето), със загадъчността на лицето и фигурата без биография. Ретроутопията на Пенко се изгражда в хербаризирането на паметта, което не е спонтанно, а е ясно осъзнато желание да си спомняш, но с негата на изтляващия аромат на прибраните между страниците растения, предадена тук чрез монохромността на неговите фотомонтажи.

Отминалото време на наосците се разбягва в техните индивидуални визии, но се застъпва в буквалността на някои общи елементи. Такива са спояващата православна идея, но и повтарящия се момент с пристъпването. Изненадващо стрелките, които отмерват отминалото време, са нозете – детски петички, голи прасци, танцуващи крака, дете, влизащо в храм... Очевидно завръщането не е само в причудливите и понякога произволни селекции на паметта. То е в усилието на пътуването и във волята на търсенето и пристъпването. Прагът е пред вас - заповядайте.

11

текст: Ирина Кузидова

Ето тук и самите снимки.